Дружество на краеведите

През 1891 г. за първи път в Пернишката мина се преминава към промишлен добив на въглища с разработването на първия държавен рудник в Пернишката котловина в местността Кулата - "Старите рудници" /днешната подземна част от Минния музей/. Появяват се първите четири сгради около входа на рудника и някогашната първа за Перник сепарация. В следващите години се разширява строителството на минни сгради, които постепенно изтеглят селището от махала Варош в близост до рудника. Свързването на Перник със София през 1893година с ж.п. линия дава нов тласък в развитието на града.

През 1924г. се изработва специален законопроект за автономно управление на мини Перник, като се има предвид "че те са едно от големите ни национални богатства, с които освен задоволяване на вътрешните нужди е трябвало да се изплащат репарации на Сърбия, наложени ни от Първата световна война".

Все по това време възниква въпроса за културното развитие на града. Интересно селище, тогава с около 17 000 жители, едно сборище от хора от всички краища на страната. Част от техническия персонал са чужденци или българи, следвали в чужбина. Чувства се необходимост от театър, публични беседи, литературни четения, образователни курсове -културната среда за свикналия в западноевропейските градове инженерно-техиически персонал.

Това личи от една покана за минния празник, отправена към миньорите, техните близки и гости на празника:

"Беззаветно, тихо, безшумно, самоотвержено мината Перник движи стопанския живот на България, импулсира българския творчески гений, пълни отечествената съкровищница. От мрачните рудници на Перник "черното злато" се разлива по всички посоки на страната, прелива родните граници и носи парична валута от чисто злато... От кабинета на директора до последния работник. От мрачния рудник, всички минни труженици днес с горди чела, със съзнание за добросъвестно изпълнен дълг празнуват своя велик сюблимен подвиг... Със сърдечен мил привет да стиснем ръцете, които творят благосъстоянието и щастието на Родината. Да им засвидетелстваме нашата и на България признателност за техния велик трудов подвиг.. .Елате да стоплим сърцата, да влеем духовна мощ в гърдите на сътворителите зидари, които наред с плеядата други труженици градят културния храм на България..."

От 1929 г. започва да излиза сп. „Архив на мини Перник". Наред с тогавашните технически новости през 1930 г. в кн.1 на списанието минният инженер Хелмут Брокс публикува статията „Романтика и поезия в рудничарството". В тази статия той разказва някои миньорски легенди от западноевропейските страни, в които е следвал или посещавал. Брокс е бил инженер с богата ерудиция и траен интерес към фолклора, социологията и вътрешния духовен мир на миньорите, работещи в подземните рудници. Спира се и на български легенди, легендата за мина Плакалница и за мина Сребърното коло в Осогово. Говори за мина Бобов дол, където Минният дух там работниците наричат „рудничаро" и вярват, че той е някакъв затрупан или зазидан в галериите миньор, който от време на време се обажда чрез почукване. В мина Перник в рудник „Цалева круша" е чул да се говори между рудничарите за някаква „бяла жена", която се разхождала из запустелите галерии, после за някаква „немощина"- вампироподобно същество, което плаши работниците.

Тъмнината, вечната нощ на работното място, която обгражда миньора понякога го разнежва и дава простор на неговата фантазия. Макар той да не е по пътешествията, " не се качва на дърво без корен". Перник -

този български Клондайк от началото на миналия век, поразмества пластовете. Подгонени от сиромащията много чистокръвни шопи влизат в подземията на това индустриално селище - стават миньори. Откъснал се веднъж от Лена или Пена, не е изключено шопът да се влюби в Дуда от Трънско. Съкровените си чувства той изразява в писма - своеобразни миньорски напеви.

Копам язе на забойо

и по тебе мислим ...

Па се вгледам в тъмнината,

ега па те видим ...

Те така како си, Дуде,

с литако знеполски,

с белата шамия, Дуде,

и с опинци конски ...

В лъжовния свят, в който живее, любовта не е само възторг и без да е учил теория на литературата, той скоро сменя стъпката.

Че те много сакам,

това ти го знаеш.

Акъло си сбирай,

да не се покаеш! ...

Следва послепис, в който миньорът обяснява, че не може да я вземе до себе си - живее в бекярско общежитие и има свои лични, ревниви, но желаещи доброто й съображения.

Сама вечер късно

в градо да не скиташ

и на перничане, мила,

да не налиташ.

Оти че ти скинат

тебека сукмано,

с който че собираш

кюмур по табано ...

Нравите и условията са примитивни, но една истинска любов не може да не се завърши с хепиенд.

Потрай, мило Дуде,

мойта фарволичка.

Скоро ще те пипне

миньорска ръчичка ...

Помислете, без дори да навлизаме дълбоко в наскоро отминалия век без да се ровим детайлно в миньорската памет се натъкваме на жизнени съдби, които поразяват със своята необичайност и въпреки привидната негероичност вълнуват с чувствата си със скритата неподозирана пасторална монументалност.

Дали тези пасторални напеви не са предходните, дали някои от тях не са топуза на камбаната, които много по-късно отделни пернишки поети ще украсяват със свои възторзи ...

Безподобни по своето разнообразие, като техния произход лежи в първичните митически времена на човешката история се срещат и в миньорските разкази. Но за съжаление не са малко нещата неоценени навреме и несъхранени от повече от вековното съществуване на мини Перник. Несъбиран от никого заедно със старите миньори си отивал и рудничарския фолклор.

Какви чудати жизнелюбиви, духовити и пиперливи истории са си разказвали някогашните миньори в полумрака на галериите или край пушливите огньове по табаните, вече почти не знаем. Не са записвани и рудничарски песни.

Все пак, макар и оскъдно, тук-там нещо е останало. Следващата история е фантастична и невероятна.

СЪБИТИЕТО

На 7 март 1932 г., в шахта "Св.Анна" станала паметна катастрофа. Придошлата Крива бара пробила в галериите и за броени минути заляла двете шахти. Около 150 миньори останали в рудника и били обречени на гибел. Повечето от тях били от село Дивотино. Нямало резервни помпи и изходи. Само присъствието на духа и чувството за солидарност помогнали на миньорите да оцелеят. Те пробили отвор към една от галериите на съседния рудник "Бели брег" и се спасили. Назначена била комисия да изясни причините за катастрофата. Рудникът преустановил работата си за повече от месец.

ЕТО И МИНЬОРСКАТА ВЕРСИЯ, разказана от Таке от Дивотино.

Пай ние, дивотинци, виновати - каже Таке от Дивотино.

Па защо, бре Таке - думам му я, - оти да сте виновати?

Там сте се учени, имате си училище и манастир, коджа телегенция и цивилизация у ваше село. - А он ми каже:

- Абре, како да го речем - има, ама други не са се сетили дип

дотам, та да връжат тая пуста дивотинска бара, да я каптулират, а она

подивела от Дивотино надоле, сортачила се с църнелската бара, дотекли,

запунили мостетата, нашли дупка без тапа и оп - през дупката, та у шахто

като у пробиена подводница. Водата удавила коньо унетре, направила

триста пакости, а ората и коньете, що са излезли, само гола вода и талок,

баш като мокри погаици - не може да се познаят. А наш Коле ели е следвал

у влотилията и знае си човеко да плива, най- напред излезнал, кога пливал,

паднал един дирек, ударил го по врато, та му свитки излезнали из очите и

ламбата на капата му изгаснала, още малко да се удави, но он си дал зор и

па излезнал на вонка сосе капа и сосе ногавици. Пращали го що стае, а он

рекъл: гулем водопад стана, напуни се руднико и започнаме да пливаме. Я

най- напред изпливах, а ония останая да пливат, рекоме и вонка потоп е

станало, свърши се свето. Сигур, види се, големно гявол беше рекъл сума

дивотинци да затрие, ама нали си е наша барата, умъкна един кит у водопадо и он сигур глътна гяволо. Еле, дип остана малио гявол, а с мали гяволи дивотинци се оправят. Ората са живи и от шахто излезнали. Но знай от Таке - от вода и огин по- лошо нема!

Разказаното от Таке според мен е истинско отражение на един жизнелюбив миньорски светоглед. Той създава ярки образи. Осъщественото чудо за спасяване на миньорите е едно напомняне за вечните и все още неразгаданите тайни на природните стихии. Чрез фолклора можем да научим нещо, на което не сме били свидетели, да ни се предаде атмосферата на времето. В непосредственото възприемане на следите от миналото, думата е вечната следа и по нея се мерят и измерват миналото с хората, времето и събитията. От летописите ни е известно, че в Перник са живяли и завършили жизненият си път поколения миньори, знаем имената поне на десетина рудници, коио вече не съществуват.

Можем да твърдим, че Перник е един от центровете, които дават импулс за творчество. Градът ни е от онези средища, които могат да извисят духа дори на пришълеца, да му дадат простор и тласък и е редно Мини Перник да има своя написана фолклорна история.

БИБЛИОГРАФИЯ:

В. "Кракра", бр.4, 1924г. стр.З

Х. Брокс- "Романтика и поезия в рудничарството" - Архив на минни Перник 1930г., нх.1 стр. 97, 98, 102